Книгите като възможност да говорим за трудните теми от живота 

След като завършва психология, Микаел Брен-Арно работи десет години в болница, където подкрепя хора с болестта на Алцхаймер и други невродегенеративни заболявания. Паралелно с професионалния си път развива дългогодишната си любов към историите – още от дете е запленен от света на мангата и през 2018 г. основава в Париж книжарницата Le Renard Doré („Златната лисица“), специализирана в японска култура.

Сред книгите се ражда и неговото писателско амплоа. Днес историите му се радват на изключителна популярност – с над 100 000 продадени копия и множество отличия, серията романи „Спомени от гората“ се превръща в любимо четиво за малки и големи.

Микаел описва поредицата като почит към паметта, семейната история и обичните ни възрастни. Надява се да носи на читателите си топлина и дълбочина и да събира различни поколения, които да преживяват заедно разказваните от него истории.

Докато с писателя си разменяхме имейли и съобщения в Instagram, ние пък си представихме, че се срещаме с него в парижката му книжарница – тиха, ухаеща на хартия и чай. Споделяме с теб всичко, за което си говорихме.

Микаел, в света на „Спомени от гората“  има толкова красота и топлина, а същевременно сюжетната линия ни среща със сериозни и трудни теми като загубата на памет и скръбта. Търсена ли беше тази комбинация?

По време на писането на първата книга имах една основна тревога:  възможността да не докосне нито децата – нейната основна аудитория, нито възрастните – читатели, към които също се стремях… Защото да, тайно се надявах тази книга – която до голяма степен е плод на опита ми като клиничен психолог – да може да си намери мястото както на нощното шкафче на дете, така и в библиотеката на родителите му или в шкафчето на болногледач.

Мисля, че най-важната ми вътрешна мярка за баланс беше никога никога да не поучавам, а винаги да остана разказвач на истории. Защото вярвам, че историите са най-красивият и съкровен начин човек да опознава и  разбира както вътрешния си свят, така и този около себе си.

Със сигурност е така. А какво мислиш въобще за рамката „подходящо за деца“? 

В последния том на „Спомени от гората“, още в самото начало засягам една много трудна тема – тази за  загубата на родител. Разказвачът, образ след образ, внимателно казва: „Има неща, които не бива да казваш на децата си, защото ще се разтревожат твърде много.“ И въпреки това, той ги казва. Дълбоко вярвам, че всяка тъга може да намери място в детската литература. Просто защото, макар литературните жанрове да обичат да поставят историите в отделни категории, самият живот е изпълнен  с всичко… А децата са свидетели на чувствата и емоционалните изблици на възрастните всеки ден. Също така – преживяват загубата, отсъствието и скръбта по свой начин, често с много повече устойчивост и мъдрост от нас, големите.

Това е едно обещание, което дадох на вътрешното си дете: никога, ама никога да не го подценявам – както някога са направили с него.

Да поговорим още малко за твоя стил. В днешно време всички, в частност и децата, са заобиколени от динамични формати, бързи истории и медии. Проява на смелост ли беше да избереш по-спокойния и задълбочен разказ, който откриваме в „Спомени от гората“?

Точно както уникалната атмосфера на терапията позволява да се разплетат възлите в ума, така вярвам, че литературата, създаваща утешителни, топли и вдъхващи увереност светове, дава възможност да се говори за най-сложните теми. Това е една от причините „Спомени от гората“ да е поредица дълбоко свързана със земята – надявам се, наситена с образи и сетивни детайли. Под закрилата на кората на дъба, в който е сгушена книжарницата на Арчибалд Лисичков, хранени от щедрите сладкиши на Петуния Мармотова и унасяни от носталгичните мелодии на Жедeон Бухалски-Дъбовски, ние сме готови да се изправим срещу всичко, което животът ни поднесе.

Във вълшебен свят като този на Краснокорие, случвало ли ти се е историята да те изненада и да поеме в неочаквана посока? 

Когато създавам книги и цял свят около тях, подхождам с голяма прецизност и планирам всичко внимателно. Но ако има нещо, което винаги успява да ме изненада, това са героите – онези, които по време на писането изведнъж потропват на вратата ми и настояват да ги пусна в историята… Точно като случаен клиент, който се готви да прекрачи прага на книжарницата. Така се случи например с Финеас и Жедeон – още същата сутрин, в която бях решил да напиша техните глави, макар разказът им вече да беше планиран, тази костенурка с литературни уклони и този прочут диригент се вмъкнаха в ума ми… и сега са неразривна част от Спомени от гората!

А научи ли нещо ново за героите си от редактора на твоите книги?

Често ми е казвал, че героите ми приличат на мен – нещо, което аз понякога осъзнавам доста по-късно… Лисугерът винаги ми е бил като сродна душа и съвсем естествено се прокрадва във всеки мой проект. С книжарницата, кафенето и книгите ми, той ми донесе светлина, удовлетворение и усещане за смисъл. Днес Арчибалд Лисичков сам се превръща в разказвач в Спомени от гората – и носи в себе си моята ленивост, тревожност и вглъбеност. В замяна, с побелялата си козина, в последното си приключение той говори с мъдрост, за която понякога… дори малко му завиждам.

Как се роди творческият ви тандем със Саное, илюстраторката на поредицата? 

Запознах се със Саное, докато подписваше книги в Le Renard Doré – моята книжарница – само петнадесет дни преди първата ми среща с френските ми издатели L’École des Loisirs. Още тогава се възхитих на начина, по който илюстрациите ѝ съчетават ретро чар, напомнящ за Биатрикс Потър, с нотка съвременност. Всеки том от поредицата беше написан изцяло, преди да го изпратя на моя редактор Лоик, за да го доразвием заедно, а след това – на Саное, за да го илюстрира. Харесвах мисълта, че именно те са първите ми читатели – онези, които трябваше да убедя и развълнувам, преди всички останали.

Сещаш ли се за среща с читател, която ще остане завинаги в личната ти колекция от незабравими спомени?

По време на обиколката за подписване на последния том от "Спомени от гората" – Сезонът на сбогуванията, се запознах с едно невероятно момче, чиято поява на срещата дълбоко ме развълнува. Това дете страда от тежко неврологично заболяване, което го е принудило да прояви огромна устойчивост още от най-ранна възраст. Една от нещата, които сподели, ме трогна много силно: каза ми, че обича толкова много моята поредица и нейните герои, защото Спомени от гората отразява живота такъв, какъвто е той наистина. А животът, както той е разбрал прекалено рано, понякога е белязан от тъга и не всяка история има щастлив край... Само на осем години, той ми каза, че и децата трябва да четат книги, които отразяват реалността – с нейните тъмни мигове и изблици на светлина.

Признавам си, след тази среща ми беше много трудно да продължа да подписвам – толкова силно ме разтърси мъдростта в думите му.

И за финал: какво би казал на българските си читатели, преди да разгърнат страниците на „Спомени от гората“ за първи път?

Скъпи български читатели,

Добре дошли в Краснокорие – гората на изгубените спомени. Надявам се, че през целия си живот ще намирате уютно убежище, място за отдих и утеха.

Благодаря ви, че избрахте моята книга!

Разгледай и поръчай "Спомени от гората" тук.