“Вдовицата и папагалът” – една модерна “приказка с поука”

Първата и единствената детска книга на британската модернистка Вирджиния Улф е написана преди 90 години, но, съотнесена към днешна дата, съдържа актуални послания и е приятно четиво за малки и големи. Книгата излезе през 2017-а у нас от издателство Лист и е част от поредицата „Детски шедьоври на велики писатели“.

През 1928-а, когато пише тази история по покана на племенниците си Джоузеф и Куентин, Вирджиния вече е известна писателка, публикувала някои от най-емблематичните си романи. Съосновател и член е на социалния кръг Блумсбъри и се ползва с уважение сред интелектуалните среди на Великобритания. Има слава на дързък, остроумен и хаплив творец, който без проблем осмива викторианска Англия и ценностите на тази отминала епоха. Очакванията на племенниците й, когато я молят да създаде кратка история за семейния им вестник „The Bulletin”, са, че тя ще предложи модерно и провокативно четиво за деца. Вместо това обаче получават приказка с поука.

Основното послание за това колко е важно да си добър и състрадателен към животните е разгърнато през цялото повествование. Откриваме вдовицата Гейдж в порутената й къща, в тягостна обстановка на нищета, допълнително подсилена от здравословните й проблеми – тя е силно късогледа и куца. Очевидно на финала на живота си, оставаме с впечатление, че единствената й компания е куче, с което е готова да сподели и единствения си залък. Получаваме сведение за нейде съществуващо семейство, за чието благоденствие тя милее, но с течение на действието в текста не става ясно дали привързаността едни към други е двустранна. В цялата книга фокусът попада върху любовта и саможертвата за животните като по-стойностните взаимоотношения. Нееднократно се споменава как тя е готова на саможертва за въпросното куче, а по-късно и за говорещия папагал, който открива в дома на покойния си брат. За пословичната стиснатост и жестокост на брата пък научаваме от спомените на госпожа Гейдж от времето, когато той е бил дете. „Още от малък си го спомням какво жестоко момче беше. Обичаше да измъчва бедните насекоми, спомням си как веднъж пред очите ми подстрига с ножица космата гъсеница. Освен това си беше и един стиснат безобразник. Криеше джобните си пари в хралупата на едно дърво.“ Темата за разбирателството и грижата за животните се разгръща плавно, ненатрапчиво, докато не извежда до финала, в който става ясно, че тази любов рано или късно ще бъде възнаградена.

Което ни отвежда до донякъде баналната за детската литература тема, че доброто се възнаграждава, а злото се наказва. Тук имаме обаче и едно друго послание, което прави  историята по-плътна, а главната героиня – по-завършена. Откриваме идеята за силата на духа, която преминава отвъд границите на физическото тяло, пространство и време – нещо, което е типично за творчеството на самата модернистка. В едно от есетата й “On Being Ill” (от англ.: „Да бъдеш болен“, бел. ред) тя стига до там да заяви, че дори всяка болест е освобождаваща, защото здравите хора не се трансформират. А предизвикателството е именно в това да продължиш да бъдеш, да изучаваш, да бродиш, да излизаш отвъд себе си.  Силата на духа, противопоставена на немощното физическо, тяло е отправна точка на много други индиректни контрапункти, засегнати в книгата – бедност – богатство, грижа – егоизъм, тъмно – светло, живот – смърт.

Не трябва да пренебрегваме отношенията брат-сестра чиято връзка се ограничава единствено до едностранна комуникация с коледни картички през годините. Първото споменаване на брата в историята е посредством писмо, което съобщава на вдовицата за неговата смърт. Вместо да скърби обаче, тя посреща новината така: „Боже милостиви, старият ми брат най-накрая е умрял!“. И ако тази реакция не е достатъчна за читателя да си представи как възрастната жена едва ли не плясва с ръце от радост, авторът затвърждава идеята за приповдигнатата й емоция като добавя „Госпожа Гейдж едва не паднала в огнището от радост.“ Последвалата й реакция е следствие и на новината, че скъперникът е оставил в наследство голяма къща и 3000 лири, които тя трябва да отиде да прибере.

Фактът, че тръгва на това пътуване сама, въпреки сериозната заплаха да издъхне насред него, изкарва на преден план женската сила, която може да преодолее всякакви ограничения. Към днешна дата това не би ни направило такова впечатление, но в ерата на модернизма жените тепърва започват да предявяват своите претенции за равноправие. Вирджиния Улф е първата, която публично си позволява да осмее „Ангелът в къщата” на Ковънтри Патмор, наричана е феминистка, а с еднополовата си връзка с Вита-Саквил Уест тотално разбива на пух и прах пуританските ценности на отминалата епоха.

Когато пристига в градчето Родмел, радостта на госпожа Гейдж се изпарява. За нейн ужас завещаната й къща е пълна развалина и няма ни една мебел, която да може да се продаде. Там обаче открива един говорещ папагал, който всички съседи най-учтиво я съветват да продаде. Не е изненада, че тя твърдо отказва да се раздели с животното, макар неговото дар слово да се ограничава до крясъците „Не вкъщи!“. Парите, които уж я чакат на сигурно в банката, също се оказват изчезнали. На връщане от срещата с адвокатите тя се оказва сама сред тъмнината на ширналото се поле пред реалната опасност да се удави в придошлата река. Точно, когато е готова да седне да умре, в далечината лумва пожар, светлината от който по щастливо стечение на обстоятелствата огрява пътя й наобратно. Този ключов момент, носещ ясното послание в себе си, че най-тъмно е преди зазоряване, е сравнително предвидим. Изненадата идва от това,  че гори не коя да е къща, а именно тази на брат й. От този момент нататък историята излиза от рамките на реалното и влиза в сферата на нереалното. За хората, които познават творчестовото на Вирджиния Улф, цялата тази мистичност, която се носи из въздуха на самото повествование, няма да е изненада. Тя е майстор на създаването на илюзии. „Те са за душата това, което е атмосферата за земята. Животът е сън. Събуждането е това, което ни убива. И този, който отнема съня ни, бавно ни ограбва съществуването.“  – твърди писателката приживе.

Тайното предположение на вдовицата Гейдж е, че именно папагалът е инициирал пожара, усетил сериозността на положението, в което била попаднала тя. Ролята на папагала става съвсем ключова, когато той успява да подскаже, че под руините на плочките в кухнята на изгорелия дом, грижливо скътани и старателно прикрити, са въпросните 3000 лири, които били изчезнали от банката в Луис. Така, в крайна сметка, госпожата бива наградена за страданията, упоритостта, силата на духа и добрината си. Години по-късно заедно с нея умира и папагалът – знак на неговата съпричастност и силна любов.

Въпреки че племенниците й са разочаровани от тази история, „Вдовицата и папагалът“ е една хубава приказка с ценни послания. Личи си, че Вирджиния Улф е опитвала всячески да съобрази текста с аудиторията – изреченията са по-кратки, няма го типичния за стила й литературен похват „поток на съзнанието“, а дискретното чувство за хумор е умело предадено през говора на главната й героиня, на която автоматично започваме да симпатизираме от самото начало. „Бог да ни е на помощ! – извикала тя. – Една къща гори… и Слава Богу!“. Визуалната прилика между госпожа Гейдж и Вирджиния Улф, търсена или не в илюстрациите на Чавдар Николов, създава още по-достоверен образ на героинята. Цялата меланхолия, която лъха от историята, не е в никакъв случай натрапчива или задушаваща. А илюстрациите – издържани основно в тъмната гама, много точно предават емоцията на текста. Стилният дизайн на цялата поредица на Омана Кацарска пък е финалният щрих, който превръща четивото в достоен избор за библиотеката и на деца, и на възрастни.