Наближаваше седем часът вечерта и в дома на семейство Фредриксън започнаха да пристигат гости. Всеки носеше по нещо за коледната трапеза – шоколадови сладкиши, захарни пуканки, домашни бонбони от фурми, сос за пуйката – специалитет на леля Фран, и прясно изпечен хляб от пекарната на братовчедите Ричардсън, който за малко да падне в една от дълбоките снежни преспи в двора на къщата, докато братовчедите се замерваха със снежни топки, преди господин Фредриксън да отвори вратата.

     Беше Бъдни вечер и за пръв път от две години, след загубата на съпругата си, господин Фредриксън беше решил да празнуват Коледа. Близнаците Фредриксън подскочиха от радост до тавана, щом научиха за решението на баща си – Коледата много им липсваше. Но Лара, по-голямата им 12-годишна сестра, не искаше и да чуе за Коледа. През целия ден близнаците помагаха на баща си – избраха коледно дръвче и го сложиха в хола, украсиха къщата, напазаруваха, а после подредиха стаите и подбраха нотите за коледните песни. Лара гледаше мрачно цялата тази суматоха и се местеше от стая в стая, за да не ѝ се налага да говори с когото и да било. Но истински се ядоса, когато близнаците решиха, че е чудесна идея да поставят коледната звезда на върха на елхата – та това правеха само тя и майка им! Тогава Лара отсече, че не иска и да чуе за Коледа, за мечти или за тържества, и се затвори в стаята си. За нея светът бе свършил преди две години и беше много тъжна и ужасно сърдита на баща си и на момчетата, че отново се усмихват и се опитват да правят всички онези любими неща, които бяха правили и преди. Не виждаха ли, че всичко е различно и мама я няма…

     И все пак беше Бъдни вечер и къщата бе пълна с приятели и роднини. Всички се забавляваха – разговаряха и се смееха шумно и от сърце. Лара слезе при гостите след молбите на баща си, но цяла вечер не продума и дума – не каза нищо на леля Фран, докато подреждаше масата (не както го правеше майка ѝ), не опита шоколадовия сладкиш, въпреки че го обожаваше, и не изпя нито една коледна песен, а толкова обичаше да приглася на мама и татко, но сега зад старото пиано седеше само татко.

     С напредването на вечерта песните се изпяха, вкусните ястия се изядоха и гостите започнаха да се разотиват. Момчетата Фредриксън легнаха да спят, а господин Фредриксън остана да разтребва в кухнята. Най- накрая къщата беше утихнала и Лара реши да седне за малко сама до елхата. Искаше ѝ се да постои под светлината на лампичките с любимата си книга „Лешникотрошачката“ и да си хапне няколко домашни бонбона с фурми, които беше прибрала в джоба на роклята си от коледната трапеза. Винаги правеха така двете с мама в навечерието на Коледа. Докато разлистваше книгата и чуваше потракването на съдове от кухнята, Лара не усети как се унесе и заспа. Стресна я биенето на часовника, който бавно отмерваше дванайсет удара. Лара разтърка очи. Нима вече беше станало полунощ!? Явно бе заспала до елхата. Ослуша се. Къщата беше тиха. От кухнята също не се чуваше нищо. Сигурно господин Фредриксън отдавна си беше легнал. Лара стана и пое нагоре по стълбите към стаята си, за да направи същото. Тогава се сети, че в джоба на роклята има още няколко бонбона, и бръкна да извади един. Освен бонбони обаче напипа и някаква хартийка. Оказа се малко сгънато листче. Не помнеше да го е слагала в джоба на новата си рокля. Лара любопитно го разтвори: „Нищо не е такова, каквото изглежда, а такова, каквото може да бъде…“ – зачете тя и очите ѝ се напълниха със сълзи. Та това бяха думи на майка ѝ! Лара изтри очи и отново погледна към листчето, но в този момент стълбите под краката ѝ се раздвижиха, къщата се разлюля и стъпалата под нея изчезнаха… Лара полетя надолу и все по-надолу, и по-надолу, и по-надолу, докато не тупна върху огромен куп захарни бонбони.

     Къде ли се беше озовала? Лара се изправи, изтупа се и плахо се огледа. Видя улици от домашни курабийки, ромолящо поточе от мляко с шоколадови бисквити, а в далечината – снежнобял сладоледен хълм с чуден леден дворец на върха. На склона на хълма се кипреше голям надпис от шоколадови стърготини: „Добре дошли в Захарната страна!“. Колко странно, в дните преди Коледа майка ѝ наричаше така кухнята. И точно там всички заедно приготвяха купища пудинги, захарни пръчици, любимите ѝ домашни бонбони с фурми, хрупкави ореховки, меденки и какви ли не сладки. Но това беше толкова отдавна и никога нямаше да се случи отново… Но пък сега Лара беше в истинската Захарна страна. Усети, че я обхваща вълнение, че ще може да опита от всички тези вкуснотии, без някой да ѝ се скара, че ще развали вечерята си, и си постави за задача да обиколи цялата Захарна страна и да вкуси от всичко. Докато вървеше и опитваше от бордюрите от черен шоколад по улиците и топваше пръст в поточетата, пълни с ябълков пунш или с мляко с бисквити, отнякъде изникна забързана група меденки.

– Хей, момиченце, да си виждала наоколо едни ореховки? – запита я със звънлив глас една от меденките. – Пак изчезнаха! – разпери ръце тя.

– Как изглеждат тези ореховки? Вече опитах какво ли не и не съм сигурна, че си спомням всичко – отвърна извинително Лара.

– Ами едни такива – леко сърдити курабийки. Търсим ги, защото скоро ще стане тъмно, а в края на всеки ден трябва да се прибираме в ледения дворец – онзи на върха на сладоледения хълм. Това са правилата на Захарната фея – господарката на нашата страна.

     „Ха!“, възкликна наум Лара. Това беше второ много странно съвпадение. У дома ореховките също често изчезваха и мама винаги казваше, че до края на деня иска да ги види обратно в шкафа при другите сладки.

– Съжалявам, не съм ги срещала! А вие бихте ли ме упътили как да се върна у дома? Вече преядох, а утре е Коледа и трябва да се прибера, преди да е настъпила сутринта – каза Лара.

– Разбира се! Иди в двореца на Захарната фея. Тя е царицата на нашата страна. Тя ще те упъти – отговори меденката.

    Лара благодари и се отправи към двореца. Захарната фея беше истинска красавица – цялата от захар и с прекрасна рокля, обсипана с кокосови стърготини. Ухаеше на портокалови корички също като любимия крем на майка ѝ. На Лара ѝ стана толкова приятно, че забрави да пита как да се върне у дома и започна да си говори с феята. Часовете минаваха и постепенно дворецът се пълнеше с прибиращите се курабийки, сладкиши, меденки, та дори и ореховките се появиха. Стана доста шумно и забавно, но изведнъж една тревожна мисъл прониза Лара. Ако останеше още малко, никога нямаше да може да си тръгне. Така красиво и вкусно беше всичко наоколо. Момичето побърза да благодари на Захарната фея за гостоприемството, както и на всички поданици на тази сладка страна за топлото посрещане, и попита как може да се върне у дома, преди да е дошла Коледа.

– За съжаление, не зная – поклати глава феята. – Но може да питаш нашите съседи от Страната на приказките. Лесно се стига до тях. Като излезеш от двореца, продължи по пътеката от курабийки. В края ѝ има врата. Тя ще те отведе в тъмен коридор, но не се плаши. Като повървиш малко по него, ще стигнеш до нашите съседи. Те със сигурност ще ти помогнат. На добър час!

     Лара помаха за сбогом на всички и пое по пътеката от курабийки. Вървеше и се чудеше дали сънува, или всичко това е истина. „Всъщност няма как да сънуваш, че ядеш толкова вкусни сладкиши и бонбони, така че със сигурност НЕ сънувам“, каза си тя. А и тези две съвпадения ѝ напомниха за кухнята у дома и как с мама приготвяха коледен пудинг. Дори Захарната фея приличаше на мама. Но не беше мама по една много проста причина – мама винаги знаеше всичко и намираше отговор на всеки въпрос, който Лара ѝ задаваше. А феята не знаеше как да ѝ помогне да се върне у дома, значи не беше мама, а и никой не можеше да бъде…

Из приказката “Вълшебство в полунощ”