По моя начин

По моя начин

По моя начин

Една сутрин малко преди да навърша 30 г. се събудих с въпрос, който се беше загнездил в съзнанието ми сигурно от няколко месеца: „Това ли искам? Този живот ли ме устройва?“.  Работя в сферата на дигиталния маркетинг, имам доста прилична заплата, прекресен съпруг и очарователно дете, но все пак „Това ли искам от живота си наистина?“.  Добавяйки към цикличния работен ритъм от 9.00 до 18.00, в който убедена съм всяка кариеристка би се разпознала, грижите за 3-годишно и стандартните домакински задължения, e въпрос на време, докато достигнеш до състояние, в който всеки ден се слива с другия. В този вакуум нищо няма по-голямо значение от това да се отдадеш на блажен бедгазъм в 11 вечерта („bedgasm“ – от англ.; bed + orgasm; състоянието, в което изпитваш емоционално удоволствие, близко до интимното от това, че в се гушваш със завивката в леглото си; бел.ред), само за да станеш в 7 ч. на следващия ден, заредена с нужното търпение и оптимизъм да опаковаш детето за градина, да хапнеш на две – на три и бързо да се метнеш в колата за поредната доза офисен адреналин.

От няколко години имам хоби. Пиша детски книги. Всичко започна някак на шега още преди да имам дете и когато разполагах с повече свободно време. Първата книжка се появи толкова спонтанно и се разви с такава лекота, че когато беше готова, нищо не ми изглеждаше невъзможно. Чували сте за случаите, в които, ако съдбата иска да ти подаде ръка, тя ти изпраща правилните хора на точното място. Е, нещо подобно се случи и с първата част на „Приключенията на мотовете“. За човек, който няма никакъв опит с писането на книги (още по-малко детски) бързо успях да открия художник, коректор, разпространител и достатъчно готини хора в бранша, които някак видяха потенциала в продукта и ме подкрепиха или с нужното ноу хау, или просто с окуражителни думи. По това време вече бях забременяла и няма как да забравя премиерата на книгата, когато в 9-тия месец разказвах за приключенията на чудатите си герои, задъхвайки се, и изправена пред най-реалистичния сценарий ей там, насред презентацията, да ми изтекат водите. Не се случи, до някаква степен и за мое съжаление, защото това съвсем основателно би могло да се бори за сензационна новина. В същия месец се появи и дъщеря ми. Така октомври 2013-а се сдоби със статут “ключов месец за живота ми“. Семейството ми се увеличи с 18000 мота и едно прекрасно момиченце. И вече нищо никога не беше същото.

По време на майчинството гледането на дете лесно се съчетаваше с промотирането на книгата, писането на продължение (логична стъпка), и маркетирането на целия продукт. Някак между другото първата част спечели 1-ва награда на престижния конкурс, в което жури са самите деца, „Бисерче вълшебно“, появиха се още две книги като продължение и неусетно писането на книги се превърна от хоби в страст, а после в призвание. Но после се върнах на работа и влязох във въртележка, в която нямаше как да не приоритизирам работните пред личните цели. В тази връзка, колкото и да съм обичала работата си, мога единствено да кажа, че десетките срещи с деца не могат да се сравняват по нищо с корпоративните „calls” & “meetings”. Да, има го усещането за пълноценност, когато екселската ти таблица накрая на тримесечието излезе на убедителен плюс, но КАКВООТТОВА? И ето ме мен. Малко преди 30, лежа си в леглото и си задавам въпроса „Това ли искам? Този живот ли ме устройва?“

Ей, понякога си мисля, че и въздухът има уши. Чува всяка твоя мисъл и дословно препредава на вселената най-точните ти заръки. Така и аз се озовах на кръстопът – да превъзмогна обидата от това, че не ме повишиха (ситуация, в която гордостта ми така и не успя да се самопреглътне) или да приема факта, че такава е била висшата воля и да се отдам на призванието си. Едното, криеше известен потенциал ( макар и неясен във времеви план) за кариерно израстване, но пък второто включваше безброй детски усмивки, любопитни грейнали очички и факторът „удовлетовреност“ следствие на това, че вършиш нещо, за което истински мечтаеш. При това тук и сега. Както може да се досетите, избрах второто.

Мисля, че това решение се брои за най-смелата ми постъпка, след продажбата на собственото ни жилище, за да отидем да живеем под наем. Така и не успях да се сработя със сценария 30 години да изплащам нещо, чиято стойност ще бъде надхвърлена многократно, за да мога на 50+ да се нарека ГОРД СОБСТВЕНИК на 60 квадрата. УАУ! Би могло да се възприеме за точно толкова удовлетворяващо, колкото да ми подарят XS модел на Valentino, в онзи неприятен момент от бременността, когато глезените ти са с дебелината на прасците. Може би това има нещо общо с назряващата тенденция сред милениълите към „NOwnership” (според изследване на Harris Group 70% от поколението, родено през последните 20 години на миналия век сериозно пренареждат приоритетите си в полза на изживявания спрямо притежания), а може би просто ми е дошло до гуша от цялата тази консуматорска истерия с цената на личната ти свобода.

Но обратно към темата. Дали да работиш за себе си крие рискове? Крие и то огромни! Дали преминаваш през всевъзможни състояния, в които се лашкаш между „Постъпих ли правилно?“, „Глупачка, какви ги надроби!“ и „Гордея се с теб, бейби. Ти си върхът!“? Да, преминаваш! И през още куп други, които те измъчват, ограбват съня ти, съсипват, усмихват, превъзбуждат и удовлетворяват. И точно това му е хубавото – защото знаеш, че всичко зависи от теб. Защото, когато три месеца не спиш, не ядеш и не мислиш за нищо друго освен „Как по дяволите да сътвориш продукт, който да се откроява!“ и инвестираш и финанси, и емоции, и време, няма как да бъде лесно. Но обратното на лесно означава, че когато го постигнеш (а ти все някога ще го постигнеш) ще бъде хубаво.

Няма да ви съветвам, да напускате работата си. Не бих ви размахала пръст да си опичате акъла, докато имате време да подредите приоритетите си. Никога не бих осъдила решенията ви. Но, за Бога, ако имате мечти, не се отказвайте от тях, за да помагате на други да сбъдват техните. И, ако решите все пак да последвате сърцето си, един съвет от мен – не се хвърляйте веднага в дълбокото. Дайте си първо седмица или дори месец почивка и после дерзайте смело. В най-лошия случай, може нищо да не се сработи, но пък в най-добрия? Е, тук само вие си знаете отговора.

Материалът е публикуван в декемврийския брой на списание JOY.

Един коментар

  1. Avatar

    Наистина отрезвяващо и вдъхновяващо!!

    Mariana
    ян. 24, 2017 Отговор

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *