Отровните думи на Майте

Искам да прочета „Отровни думи“ на Майте Каранса минимум от година. Търсих я по книжарници, но все ми се изплъзваше. Когато си я купих най-после на пролетния панаир, отлежа вкъщи месец-два. Знаех, че ще ми е тежко да я подхвана.

Но не подозирах, че ще я чета с буца в гърлото през цялото време.

19416020_10213742914551411_1239016113_n

Не знам дали, защото имам дъщеря, а главната героиня в книгата е момиче на 19, държано в плен 4 години. Питах се кой е виновен – тя, семейството, майка й, приятелките й, учителите. Кой?

Или пък, защото темите, засегнати в тази книга конкретно са толкова болни и трудни за дискутиране, въобще за асимилиране. Всяка една от тях – лабилността на изграждащите се характери, слабостта да приемеш недопустимото като нещо естествено, малтретирането – психическо, физическо, сексуално… В тази книга има толкова пластове, че в един момент направо се задушавах.

Възхищавам се на писателите, които се нагърбват да пишат тийнромани, заради целия задкулисен труд и най-вече емоциите, през които рябва да минат. Те се срещат с жертви, психолози, полицаи, почернени родители и дълбаят в техните спомени и рани, което лично намирам за опустошително.

Точно затова се дразня на родители, които отказват да купуват тийн романи на децата си, защото смятат темите, които се дискутират вътре, за твърде страшни, тежки или сложни. Те просто не си дават сметка, че дори не подозират какво наистина се случва в главата на един тийнеджър, на ТЕХНИЯ тийнеджър.

Много родители отказват да приемат реално съществуващи проблеми, просто защото им се виждат чужди и далечни. Все едно нямат място в света на семейството или на техните деца. Приемаме тийнеджърството едва ли не на шега, като някакъв транзитен период на лековерни проявления на глупост, който побутваме от година на година и чакаме “да мине”. Затваряме си очите, гледаме отвисоко и без да искаме се дистанцираме от децата си.

През цялото време, четейки „Отровни думи“, си мислех, че предугаждам финала. Чак се дразнех на моменти на авторката дали не си подценява читателите, като ги провокира, да се вържат на тази или онази следа.

Обаче накрая просто ми разказа играта. Дойде ми твърде шокиращ. Твърде неочакван.

Харесвам тийн литература. Този роман обаче е тежък, може би най-тежкият, който съм чела. Въпреки това е достатъчно смилаем за деца. Дори подозирам, че те биха го приели по-лесно от мен.

Мисля, че всяко момиче трябва да прочете тази книга. Не когато стане на 18 или 20, а още когато е на 11-12. Мисля, че трябва да я обърка. Мисля, че трябва и да я стресне.  Трябва да я разтърси за раменете. В крайна сметка не живеем в сапунен мехур и гадости се случват. Както в семейството, така  и извън него.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.