Юлия Спиридонова: “Няма как родител, който не обича да чете, да повярва, че една книга може да промени живота на детето му.”

Много хора възприемат професията на писателя като нещо ефимерно, без кой знае какъв смисъл и цел. Но всъщност да си детски писател днес е мисия, натоварена с огромна отговорност на плещите си. Искаше ми се с това интервю да акцентирам върху едно друго лице на детската литература. Не това широко познатото, в което писателите и децата съзаклятнически си стискат ръцете в един свят на измишльотини. А онова, където детските книги са важният посредник, който може да съхрани връзката с децата ни, да ги научи да слушат и анализират и да възпита у тях ценности, които в крайна сметка да ги превърнат в по-добри възрастни.

Радвам се, че този разговор се случи. Интервюто е за списание Биограф и не е никак кратко. Но ще синтезирам тук онези важни акценти, които вярвам, че трябва да достигнат и извън аудиторията на месечника. Защото Юлия Спиридонова е писател с кауза и има какво да каже.

За „Кронос, този нещастник“ и наркотиците:

“Знаете ли, че най-много наркомани има в най-елитните ни гимназии? Че колкото по-далеч е училището от центъра на града, толкова по-малко апетитна плячка е за дилърите? (…) А те са редовни ученици. Това са деца със статут, популярни и нерядко деца на известни хора… Хора, които се хвалят колко са близки с децата си, колко са страхотни и се гордеят с тях… В същото време това дете продава наркотици в училище. Тези истории рядко попадат в новините. Ние просто не знаем. Нямаме идея колко голяма е тази напаст и колко страшно е това, защото обикновено бързо се покрива още в семейство. Родителите се срамуват и се самообвиняват.”

За родителите, които не четат:

“Въпросът е, че няма как родител, който не обича да чете, да повярва, че една книга може да промени живота на детето му. Само преди броени дни едно непознато момче на 18 ми написа съобщение във фейсбук. Призна ми, че е наркоман, който вече е минал на по-тежка дрога. Прочел е „Кронос“, защото негова приятелка му я е подарила и след  това е плакал цял ден. Написа ми, че ако тази книга му е била попаднала, когато е бил на 12, вероятно никога е нямало да посегне към наркотиците. (…) А родители, които купуват на децата си първия ми тийн роман„Тина и половина“, защото била смешна, отказват да купят „Кронос“, защото главният герой е наркоман. Книгите трябвало да бъдат добри. (…) Хем ги отегчаваме, хем може да ги откажем от четенето, хем ги лъжем.

Много често тийнеджъри казват точно това „Защо ме излъгахте?“.”

За децата, възпитавани с телевизия:

“Истината е, че да се възпитава дете с телевизия е лесен вариант – малко като в „Матилда“ от Роалд  Дал – „Защо са ти книги, като имаме телевизор?“. Там има само едно копче. Детето не е глупаво. То си избира по-лесният вариант. А когато четеш, трябва да положиш усилие.

Деца, които са отличници, понякога не разбират това, което четат.

А още по-лошото е, че много малко родители смятат, че това е важно. Най-простичко казано не им се занимава, защото не осъзнават важността от четенето. Какъв е реално процентът тези заинтересовани деца да се докоснат до книга? Как тогава да обикнат четенето?(…) Родителите смятат, че децата са презадоволени, а те всъщност са едни много бедни деца.”

За ролята на училището:

“На учителите не им е позволено да извеждат децата до градската библиотека. (…) От цялата бумащина на тях не им остава време да преподават, да бъдат педагози. Нещата са извън всякакъв контрол, а от министерството се опитват да правят още и още такива глупости. Децата също са доста изнервени. Библиотекари са ми споделяли, че когато започне учебната година, четящите им деца спират да идват. Питат ги: „Защо не идваш?“, а те казват: „Ами нашите не ми дават, защото трябва да уча“. Родителите не просто не поощряват, те не разрешават на децата да четат, защото много от тях го възприемат за губене на време. Онзи ден в книжарницата чух разговор между майка и дъщеря. Момичето каза: „Ето тази е хубава, да вземем нея за подарък“, а майката отвърна:

„Тази е много дебела. Ако й я подарим, ще спре да учи.“ “

За срещите с деца и тийнеджъри:

Тийнеджърите, с които работя, намират слабите места на една книга със снайперистка точност. Аз често се шегувам с тях: „Хора, добре, че Джон Грийн не е тук, защото щеше да се разплаче и повече никога да не напише и един ред.“ Далеч не са толкова лековерни, колкото си мислим ние възрастните.

Не може лесно да преметнеш едно четящо дете. То има изградено мнение и умее да се аргументира.”

За връзката дете-родител:

Често родителите се оплакват, че децата им не разговарят с тях, защото нямат никакви допирни точки. Този процес не е стартирал рязко, когато детето е станало на 13.  Връзката им е започало да се пропуква много по-рано, защото са загубили доверието на детето си. Моят голям син е на 15. От самото му рождение до ден днешен преди лягане четем, макар вече той да чете на мен. Мисля, че това е нещото, което помогна да съхраним отношенията си. Далеч не съм толкова лековерна да смятам, че той ми казва абсолютно всичко, но все още умеем да си споделяме. (…)

Вечерното четене преди лягане е моментът, в който детето може да ти сподели „А между другото подобно нещо се случи в училище днес…“

За бъдещето на българската детска книга: 

Детските писатели у нас се броят на пръсти. Появява се някой млад човек, който иска да пише за деца. Той има талант и това се вижда. Кое издателство ще застане зад него? Помня едно интервю от края на 90-те на издателката Надя Кабакчиева от издателство Слънце, в което тя казва:

„Всеки български издател трябва да вземе под крилото си един български детски писател. Това е литературата, която се нуждае от най-много подкрепа и ние го дължим на нашите деца.“

Беше страхотно интервю. Вместо това обаче издателите не искат неизвестни автори. Писателката Весела Фламбурари има една много смешна история на тази тема. Когато отишла в едно родно издателство, те я изгонили с думите: “Ние живи автори не издаваме“, а тя им отговорила „Тогава ще ви се обадя, като умра“. Затова много писатели прибягват до самопубликуване. Издават една книга, две… Виждат колко е трудно и се отказват. Малцина са хората, които имат ресурсите и ината да продължават да се борят. Тъжно е, защото това са хора с талант, които тепърва тръгват да се развиват.

За книгите и държавната политика:

Цялата ни държавна политика е базирана на безхаберие и нежелание да се работи в тази посока. Управляват ни хора, които не четат. Те не вярват в книгите. За тях литературата и изкуството са ефимерни и не особено ясни неща и грам не ги интересуват.  Писателят Йон Стефансон, който наскоро посети България, каза „Книгите са най-добрата визитна картичка на една страна! Как така не издавате ваши книги в чужбина?“. Това е толкова е правилно и в същото реме толкова тъжно. Как да се разсърдим на държавата, че не прави нищо, ако и ние като родители отричаме важността на книгите?

Цялото интервю е поместено в брой 72 на списание Биограф.