Ханс Кристиан Андерсен – “Един ден ще стана известен”

Неговият живот е история за силата на мечтите, самоувереността и нескончаемата амбиция на човешкия дух. Ако приказникът беше жив днес, вероятно щеше да изнася мотивационни лекции за личния успех.

От една страна историята на малката морска сирена, която умира на крачка от споделената любов, може да те разплаче. Но пък от друга – царят, облечен в прозрачните си одежди, искрено те разсмива. Ханс Кристиан Андерсен предлага на поколения деца да изпитат удоволствието от неочаквания край.  Колкото фантастични, толкова и реалистични, приказките му са любими четива на деца и възрастни по цял свят.

Детството на Ханс Кристиан Андерсен преминава в датското градче Оденсе, между четирите стени на сиромашката стаичка, в която живеят родителите му. Бащата Ханс работи като обущар, а майката Мария припечелва като пере дрехите на по-заможните им съграждани. „Една единствена малка стаичка, чийто под бе почти изцяло зает от обущарския тезгях за работа, леглото и пейката, на която спях, съставляваше моя дом като дете“, пише той в автобиографичната си книга “Животът ми като приказка“. – „Но на стените висяха картини, върху скрина бяха подредени красиви чаши и дрънкулки, а над работната маса, точно до прозореца, имаше цял рафт с книги, пиеси и песни.“ Баща му, изключително амбициозен мъж, чието желание да учи науки и езици безрадостно отстъпва място на обущарската професия, запалва въображението на малкия Ханс Кристиан и го увлича по изкуствата от най-крехка възраст. „Всяка неделя той изработваше чудни картини, декори и фигурки, разиграваше театрални постановки и ми четеше пиеси и приказки от „Хиляда и една нощ“. Това бяха онези моменти, в които го помня истински щастлив, защото в работата си той се чувстваше нещастен.“

Малкият Ханс Кристиан слуша с охота. Приключенията от приказките изострят любопитството му и запалват любовта му към вълшебствата. Той обича да прекарва време и в двора на местната болница. Там баба му се грижи за градината, а той се навърта около старците, които тихо редят страшни истории, пеят песни и се самонавиват в най-различни суеверия. Тези умения на „слушател“, формирани от най-ранна възраст, са едно от задължителните условия според Хемингуей за всеки бъдещ писател. На фона на богатата му фантазия, нищетата, в която живее, е направо смазваща.

„Един ден ще стана известен“ записва в дневника си малкия Ханс Кристиан и оттам насетне това се превръща в негова идея фикс, на която ще посвети години от живота си.

За бедните деца няма особен избор по отношение на училището. Те трябва или да останат неуки, или да отидат в училището за бедни, където се преподава само смятане, писане и религия. Ханс Кристиан знае, че трябва да се ограмоти, за да преследва целите си, но училището в Оденсе не покрива изискванията му. Какво би могъл да научи от това скромно школо в едно градче с едва пет хиляди жители? Така той взима решение да замине за датската столица. Въпреки молбите на майка му, един ден – едва 14-годишен, той се отправя към Копенхаген. Заминава без пари, образование или връзки. Може да пее и танцува, и има известен актьорски талант, но всяка възможност за успех в големия град изглежда повече от нищожна. Без свян тропа на вратите на известни артисти и влиятелни личности в търсене на протегната ръка. Поработва тук-там като чирак, но е вечно беден, прокъсан, гладен и обект на подигравки заради недодялания си външен вид, въздълги ръце и голям нос. Въпреки това продължава да мечтае на инат и нито за миг не спира да вярва, че,  макар и трънлив, това е пътят към славата, и той му е вързан в кърпа.

Самоувереността му извира кой знае от къде.

А именно несгодите по пътя дават воля на друг негов скрит талант. Той започва да пише, а перото му помага да се справи по-лесно с реалността. Изпод ръцете му се раждат две пиеси, които той изпраща на Кралския театър в Копенхаген. Втората пиеса успява да грабне вниманието на един от директорите. Въпреки многото грешки и очевидната липса на опит, Йонас Колин вижда искрица истински талант в ръкописа. Ръководителят ходатайства за Ханс Кристиан и успява да му издейства кралска стипендия за гимназията в Слагелсе. Превръща се в негов покровител и последвалата връзка със семейството на благодетеля му е централна за творческия път на Ханс Кристиан.

В Салгесе момъкът понася школото като нещо трудно-усвоямо и далечно.

„Борех се с всички сили с вълните, които върхлитаха да ме потопят; една вълна се наричаше математика, друга граматика, трта география и т.н. Аз се задавях и се страхувах, че никога не ще мога да изплувам отгоре.“

В началото на 1835 г. се появява „Импровизатор“- първият роман на Андерсен (дотогава набляга на кратките форми) и началото на неговия голям успех. През 1835-а излиза и първия му сборник с 19 авторски детски приказки, но по онова време той е далеч по-разпознаваем с романите, пътеписите и пиесите си.

Любопитно е как пътищата му се пресичат с някои от европейските майстори на приказки от неговото време. По време на едно от пътуванията си в Германия, той иска да посети братята Грим в дома им, но Якоб не е запознат с творчеството на Андерсен, въпреки набиращата му популярност в Европа. Обиден, че не получава необходимото отношение, той напуска дома на братята. Години по-късно същият Грим ще го потърси, за да му се извини за случилото се. С Чарлз Дикенс пък се запознава по време на едно от пътуванията си в Англия, а през 1857-а дори отсяда у тях за няколко седмици – време, което е неприемливо дълго дори според неговите домакини. Ханс Кристиан е неопитен гост, който е прекарал голяма част от живота си по домовете на различни заможни семейства, никога не се жени, никога преди не е притежавал свое собствено жилище и съответно не съумява да прецени кога точно започва да злоупотребява с гостоприемството на Дикенс. Той остава там цели 5 седмици, а Чарлз отбелязва в една от бележките си „Той стоеше още и още, просто отказваше да си тръгне“.

Първият том с „Приказки за деца“ съдържа 19 авторски истории. Ханс Кристиан възприема приказките за поетичната форма на бъдещето, която комбинира фолклор и литература, докато описва едновременно трагичните и смешните страни на живия живот. Самият той е наясно, че не пише изцяло за деца. „Аз вземам една идея за възрастни и я разказвам за деца, защото съм убеден, че бащата и майката все ще чуят приказката и ще се позамислят над нея.“ – документира в дневника си. А литературният критик Светослав Минков обобщава творчеството му в предговора към томчето с приказки на Издателство Отечество от 1983 г. така:

„Живият език, свежият хумор, поетичните описания, бодрото чувство към живота, безкрайната обич към обикновения човек – ето пружините, които движат вълшебния свят на Андерсеновите приказки.“

(…)

През 1867-а Ханс-Кристиан Андерсен е избран за почетен гражданин на родния си град Оденсе. „Тази година се навършват 48 години от онова време, когато аз, като бедно момче, напуснах родния си град. Благодаря на бога и за часовете на тежки изпитания, и за многото радости, които ми изпрати.“ Посрещнат е с празнични фоерверки, точно както една стара знахарка някога предрича на юношата преди да се отправи към Копенхаген в преследване на мечтите си. Тя била известна в Оденсе с умението да гледа на кафе. В утайката видяла струпване на звезди, които разтълкувала така: “Един ден в чест на сина ти ще запалят фойерверк. Той ще стане велик човек, но славата и щастието го чакат далеч оттук.“ (Св. Минков, „Ханс Кристиан Андерсен“, сборник, изд. Отечество, 1983). След тези пророчески слова Мария с известна доза облекчение отпратила сина си да търси късмета си. Осем години след заветната заря, през 1875-а звездата на живота му угасва завинаги.

Целият текст е поместен в брой 74 на списание Биограф