Харесвам Джани Родари и с любопитство се разрових из живота му, пишейки този очерк за списание Биограф. Помествам тук малко произволни любопитни факти от живота му. Дано ви напомни за времето, когато сте били деца и да боядиса ухото ви в зелено.
От небето валят бонбони, богатите си търгуват младост, децата си губят краката и главите, а после ги намират… Джани Родари е един от любимите детски писатели в Италия. Той има таланта да сътворява утопичнни светове, където безсмислиците се прескачат една друга, заиграват се, флиртуват, боричкат се, но винаги успяват да намерят изненадващ начин да доведат историята до финал.
Джани Родари е изключително ерудиран, защото от дете чете много и то разнообразна литература. „Господин Ромуси, директор на градската библиотека във Варезе, ми връчваше винаги и без да му мигне окото каквато и да е книга, стига за нея да бях попълнил редовен фиш. В главата ми имаше място за всичко с изключение на школото.“
Едва 9-годишен Джани губи баща си. Историята за смъртта му напомня на приказка от творчеството на писателя с необичайна завръзка и тъжна сюжетна линия. Джузепе Родари бил хлебар по професия и имал собствена малка пекарна и магазинче за продоволствени стоки. Един ден, по време на пороен дъжд, той забелязал малко давещо се в локва котенце. Без да се поколебае, изскочил от къщи, за да го спаси от опасността. Заради тази случка той се простудил, а настинката бързо прераснала в бронхопневмония. Клетият Джузепе се простил с живота за седем дни
Самият Родари не говори за себе си си като за писател. Много по-увлечен е от процеса по създаването на историята и нещото, което запалва фитила на въображението. Прекарва години „като разказвач на приказки, като събеседник, който е винаги готов да отговори на детските въпроси. Защото винаги се намираше едно дете, което ще запита и то точно по следния начин: „А, как се измислят приказките?“. Всяко дете заслужава честно да му се отговори.“
Преди всичко предпочита да си служи с хумор, защото го намира за най-подходящия начин да общува с децата, като в същото време засяга грандиозни проблеми на обществото по онова време (справедливост, солидарност, мир), без това да натежава.
„Един зрял господин с едно неузряло ухо“е стихотворение, което той написва малко преди смъртта си. В него накратко се разказва за един възрастен мъж, който имал зелено ухо – единственото нещо, което бил запазил от младостта си, но то било необикновено, защото с него чувал всички онези неща, за които другите възрастни били глухи („Слушам как говорят птиците, и думите, които дърветата шептят./ Чувам думите на преминаващите облаци, всяко камъче или поточетата как тихо ромолят.“)
Джани Родари нерядко поставя под въпрос цялата образователна система и методите на преподаване в училищата. „В нашите училища главно се говори, а смях се чува малко. Педагогическият процес, кой знае защо, трябва да бъде нещо сериозно-мрачно.“
Учителят, според Джани, не трябва да е авторитарна фигура, а възрастен, който е с децата, за да изяви най-доброто от самия себе си. Според него те трябва заедно да атакуват реалността от всички гледни точки и то именно в училището, за да може детето от потребител да се превърне в творец. „Трябва да съм бил невъзможен учител, зле подготвен за работата си и с претъпкана от всичко по нещо глава. Но поне скучен не съм бил.“
Той не спира да повтаря и на децата, и на възрастните да не се притесняват да грешат. Защото „от грешките се учим на фантазия“.
Непубликувано стихотворение, поместено посмъртно в италианското списание iO Donna, брой 03, 2010. На снимката долу – със съпругата си Мария Тереза Ферети и дъщеря им Паола.
Le scale, le scale…
sono una cosa che scende
o una cosa che sale?
Sono una cosa in due
o due cose in una?
Una scala ha due facce
come la Paura
Стълбите, стълбите
вървят надолу
или пък нагоре?
Как едно и също нещо има две посоки,
които се събират във една?
Една стълба,
досущ като страха,
има две лица.
(Преводът от италиански е мое дело :-))
Пълният текст на материала може да намерите в брой 69 на списание Биограф