“Ото и Дрипльовците. Гората на изчезналите неща” – приказно фентъзи за мечтатели

Ото се мести с майка си в мразовития град Ходелдорф с надеждата двамата да започнат нов, по-добър живот, но още на първия ден майка му мистериозно изчезва. Докато я търси из града, само за няколко дни Ото загубва всичко най-ценно – палтото си, покрива над главата си, а накрая и свободата си. 

Това става причина да се запознае с дрипльовците – бездомните деца на града, които са се организирали в свое общество със строги правила, крадат (но според първото им правило: никога повече от това, което им трябва) и за да не измръзнат, нощем спят залепени до топлите комини на хората. Времето става все по-студено и все по-студено, докато децата не узнават, че причината за това е един изчезнал слънчев дракон…

Детският роман “Ото и Дрипльовците. Гората на изчезналите неща” на Матилда Удс е едновременно очарователен и плашещ микс от светове – мразовит и безрадостен град, сякаш излязъл изпод перото на Дикенс, и приказно магичен горски свят на смалени великани, вещици и хора, превърнати във вълци. 

Щом веднъж я започнете, книгата е трудна за оставяне – успява да ви държи в напрежение страница след страница. Ще ви се стори, че самите вие се разхождате из Гората на изчезналите неща, а отрицателните герои са толкова неприятни, че когато и да се появят на сцената, по гърба ви полазват тръпки. 

Вероятно най-точното описание на историята е написано от читател в Goodreads: “Да вземете роман на Матилда Удс е като да се сгушите удобно в кресло с горящ огън в камината и чаша димящ чай… Напълно потапящо и мехлем за душата”.

 

Защо харесахме тази книга: Защото ни среща с деца, които правят добро за другите точно когато им е най-тежко, и показва, че когато сме единни, можем да успеем да надвием злото. Заради магичните образи и фентъзи елементите, които носят своята магия. 

Важни теми в книгата: Семейството, истинското приятелство, топлината и надеждата, магията, помощта за приятелите дори когато самият ти се страхуваш.

Подходяща за: 8+

 

Усети магията с откъс от първите страници на книгата:

Жителите на Ходелдорф усетиха връхлитащата снежна буря много преди камбаната да удари три пъти. По всичко
личеше: вятърът виеше в агония, стрелките на градския часовник се счупиха, а опитаха ли да поемат глътка въздух, хората тутакси започваха да кашлят. Беше толкова мразовито, че перата на птиците замръзваха в полет и те тупваха като камъни от небето. Еднатакава птица – доста едро полско врабче – събуди магазинера.
– Проклети дрипльовци! – възнегодува той пред съпругата си след глухото изтрополяване по покрива.

– Щях да забогатея, ако вземах по монета за всяко хлапе, което нощува донашия комин.
– Ти вече си богат – напомни жена му.

– Щях да стана още по-богат. – Магазинерът отметна завивката и стана от леглото.

– Остави го тази нощ – помоли жена му. – Нали чу камбаната? Задава се виелица. Опасно е да излизаш навън.

– Знаеш ли кое е опасно? Дрипави хлапета да сноват по покрива ни. Ако не ги изпъдя, ще се съберат като глутница вълци, ще продънят тавана и ще ни премажат в леглото!

Той мразеше всички деца, но най-големите злосторници според него бяха мръсните малки дрипльовци, които крадяха от магазина му и спяха на покрива. Магазинерът навлече три палта, грабна ръжена и излезе. Отвън го посрещна мощен
леден порив, но бушуващият в гърдите му гняв го сгряваше.
– Махай се! – кресна той. – Махай се от покрива, да не извикам пазачите!
В отговор – тишина. Магазинерът пресече на отсрещната страна и вдигна поглед към покрива на къщата си. Ала вместо невръстен дрипльо, сгушен до комина му, видя замръзнала птица.
– Проклети врабци! – изсумтя мъжът.

Вече се канеше да се прибира, когато забеляза две фигури, притихнали до стената на къщата му. Дали на покрива, или тук – все си беше неприятност.
– Я да ставате! Пръждосвайте се оттук! – провикна се магазинерът.
Мъжът и жената не помръднаха. Бяха се увили плътно с палтата си и се подаваше само горната половина на главите им. Върху косата им се беше посипал снежец. От вледененото небе продължаваха да хвърчат снежинки. Мъжът и жената изглеждаха заспали.

– Марш оттук! – викна магазинерът и ги смушка с острия връх на ръжена. Пак не помръднаха.
– Вълци, вещици и гори безкрайни! – изруга мъжът. Хората бяха мъртви.
Тази нощ не можеше да направи нищо за тях, затова магазинерът се обърна и се запъти обратно вътре. И тогава се чу
тих плач. Мъжът и жената си седяха все така неподвижно, но под палтата им нещо помръдна…

Продължи да четеш