Мира Мирославова: “Вдъхновението се възпитава”

Мира Мирославова е талантлив български илюстратор, с който имахме удоволствието да работим по новата книга на издателството – „Дракончето Ринти“. Едно чувствително момиче, което имаше „страховитата“ задача да се изправи срещу дракон и в крайна сметка да му даде лице, с която всички ние, които ще прочетем книгата, да го запомним.

За пътят на един илюстратор, любовта към четенето и тайната на вдъхновението, говорим си с Мира Мирославова!

 

Мира, спомняш ли си първата книга, която прочете сама?

Не мога да кажа с точност, почти съм убедена, че е била Пипи Дългото чорапче. 🙂 А много вероятно да е била и някоя от приказките на Вилхем Хауф или Братя Грим.
Но много ясно си спомням първата книга, която ми остави огромно впечатление и ме провокира и това беше Дон Кихот. Прочетох го, когато бях на 10.

 

А първото нещо, което нарисува?

Моята майка е преподавател и имаше много тефтери, които аз обичах да украсявам с тигри и дървета. Имах обаче много ранна и любима рисунка, която направих на стената в детската ми стая. И това беше голямо дърво, от което порастват златни ябълки. Около дървото имаше хора и по-малки сценки, които заедно правиха голяма приказка. Бях около 7-8 годишна и помня, че развих доста голяма история, която си разказвах сама докато гледах рисунката на стената. По-големият ми брат също вземаше сериозно участие в историите и заедно измисляхме всякакви неща, които после илюстрирах по стените и си разказвахме.
Това е всъщност първото ми сблъскване с илюстрирането на истории. По-късно сглобявах листове с телбод или тиксо, в които рисувах авторски комикси с Пинко розовата пантера.

Какво е най-предизвикателното в това да илюстрираш детска книга?

В идеален случай, няма никакви трудности и всичко се случва естествено. Това, разбира се, невинаги се случва. По-често като трудност би било да хвана духа на текста и да оставя нещо и от себе си. Това е сякаш да смесиш две неща в едно, винаги едното от тях взима превес. Обикновено това е личния стил на илюстратора. На мен ми се иска по-често да забравям за себе си и да давам повече глас на текста. Това не е никак лесно, защото трябва да се научиш да не мислиш като себе си. Или като да говориш на друг език.

Лесно ли се появи образът на Ринти в главата ти?

Не! И това беше, защото преди да започна да работя върху книгата, приключих няколко други и трябваше бързо да реагирам и да вляза в историята. Също така мисля, че цялата ситуация в последната една година, много афектира всички ни, а когато работиш, се нуждаеш от някакъв вид спокойствие. Подходяща среда, която предразполага към креативност. Но макар че не беше лесна година, тя беше и добър урок как да се приспособявам в различни ситуации и да се вкарам бързо в историята на книгата, върху която работя. Най-същественото беше, че аз много харесвам истории с дракони. Постарах се да комбинирам моята любов към драконите, да съобразя времето и мястото на историята и личния дух на Доника Ризова – авторката на книгата.

 

Къде намираш вдъхновение за своите проекти?

Разбрах много рано, че вдъхновението се изработва. Вдъхновението се възпитава и в крайна сметка то не те “напуска”. Разбира се, има моменти, в които просто не можеш да дадеш това, което искаш, но това се дължи на други фактори, не на вдъхновението. Стрес, претоварване, недоспиване – всичко това може да доведе до липса на вдъхновение. Липса на сила да работиш. Това се случва във всички професии. Старая се да се грижа за себе си, за да не се получава така, че сама се саботирам. Освен това смятам, че намирам хъс за работа, когато чета много книги, гледам много филми и слушам много музика. Нещо в тях винаги ще ми подскаже накъде да поема, когато се объркам. Те са като моята малка общност, която селектирам и която храни ума.

 

Лесно ли бе да се работи с Доника?

Изключително лесно! Целият екип на издателството и Доника бяха (и са) изключително мили хора, с които можех да говоря открито и да обсъждам всичко, което изникваше като въпроси. Разрешавахме ги бързо и не се усещах сякаш има неизяснени моменти. Напротив, проявяваха изключително разбиране, винаги.

 

Има ли нещо, което никога не би искала да рисуваш?

Не бих искала да се случва никога да работя с хора, с които говорим на друг език, гледаме на книгите по различен начин, не уважават работата ми или тази на колегите ми. Не мисля, че има конкретни неща, които не бих искала да рисувам или не бих се справила с тях, но има типове мислене, с които не бих искала да се сблъсквам, когато работя.

Какво е усещането, когато държиш в ръцете си вече завършена книга?

Не може да бъде сравнено с усещането, което изпитваш докато я илюстрираш. Според мен е доста по-слабо, но определено емоциите са – спокойствие и щастие.
Щастие, защото си инвестирал много време, емоция и мисъл зад труда ти и сега остава само да си представиш как би се чувствало някое дете, което я разглежда.
Спокойствие, защото вече си “казал” всичко, което е било нужно чрез илюстрациите.
Но винаги усещам много по-силно всичко, докато я работя. Това е моментът, в който всичко зависи от мен. Разбира се – след това винаги си казвам, че трябваше да направя повече тук и там. Но се старая да се уча от грешките си и всеки път, когато държа своя илюстрирана книга, се старая да направя именно това.

 

Кой е следващият проект, по който си мечтаеш да работиш?

Мисля, че вече мечтите ми не се измерват в брой или вид проекти, а в това колко успявам да се преведа в книгата. Да развия стила си, да стана по-пластична в работата си, да се уча и да пораствам докато работя. Открих, че мечтата ми от тук нататък е да не спирам да израствам с книгите и да не спирам да откривам нови и нови неща, които да ме подтикнат да подскоча на стола си и започна да скицирам.